Реси — неуловимият приятел
- Автор: Велтистов Евгений Серафимович
- Серия: Приключенията на Електроник #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Яню Стоевски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Реси — неуловимият приятел». Краткое содержание книги:
— Обиждаш ме, Аст. Аз не съм обикновен землянин, аз съм глъбинник. При нас новините пристигат понякога по-късно, отколкото при тебе. Слушам.
— Виждам те, глъбиннико, — извинявай за шегата. Виждам през илюминатора мъгляво-синьо кълбо. Ето го синьото петно — твоя океан, Командор. Нима си на самото дъно? Разбира се, сред подводниците, градовете и товаропроводите не ти е до някакъв прашец. Но тази история е интересна, Командор. Слушам.
— Може ти да си го донесъл от своята Луна, Аст? Слушам.
— Досега не съм видял тук никакви палми — само мъртви скали. Пък и на Земята не съм бил вече три отпуски. Изключено е, Командор. Измисли някоя по-остроумна хипотеза, пък аз ще я предам по команда на момчетата. Че те вият като вълци от космическата скука. Слушам.
— Добре, ще разбера от аеродиспечерите за твоето марсианско растение и ще ти обясня, щом не си го донесъл ти на Земята, тогава ще да е някой ваш брат космонавт. Да, отдавна исках да те попитам, Аст: слуша ли речта на професор Громов? Слушам.
— И гледах, и слушах. Защо, има ли нова информация? Слушам.
— Мисля, че сега вече няма защо да доказвам, че електронното куче Реси съществува. Помниш ли, ти не вярваше, че то е спасило Нектон! Слушам.
— Едно на нула за тебе, Командор. Но по-точно: не съществува, а съществуваше. Аз разбрах, че са откраднали кучето. Ще видим как ще свърши нашият спор за марсианския прашец. Може да се реванширам. Слушам.
— Тази история с кучето, честно казано, не ми излиза от ума, Аст. Намерили се някакви мастодонти да сложат ръка на чуждо изобретение. Слушам.
— А на мене, Командор, ми е жал за кучето. Помисли си само, някаква желязна дяволия, ама на, прави открития! Слушам.
— Знаеш ли, Аст, тези сънни стрелци навреме ги заловиха. Професорът правилно каза, че е могло да стане верижна реакция: унищожаване на животинския свят. Представяш ли си пустинна планета?… Това би засегнало океана, космоса и нас с тебе, Аст. Слушам.
— Е, ти попрекали, Командор. Земята се изменя пред очите ни. Гори, треви, животни, птици… Впрочем, това е работа на учените. Но какво сме виновни тук аз и ти, Командор? Глъбинниците са безкрайно далече от земята. Слушам.
— Не си прав, дядо Астронавт! Не си оценил значението на новата теория на Громов. Извинявай, ще продължим разговора после: пак ме вика Атлантикът. Отбой!
Гел Иванович Громов преглеждаше вестника и обърна внимание на една бележка в раздела: „Произшествия под водата“.
„Подводни похитители“ — гласеше фрапантното заглавие и професорът вече щеше да остави вестника, но нещо задържа вниманието му. Той започна да чете от средата:
„… Както е известно, една осма от златото и среброто, добито от човечеството, лежи на дъното на световния океан. Ако вземем под внимание, че доскоро в продължение на стотици години от щормовете и бурите са потъвали всяка година над две хиляди кораба, то океанското дъно буквално е осеяно с морски съкровища.“
— Ако човек повярва на този дописник — каза под мустак Громов, — без да му мислиш много-много — хайде на морското дъно.
„Един от тези кораби — «Санта-Мария», който е принадлежал на генуезки търговец, потънал преди повече от пет века, беше намерен от археологическа експедиция. Почти месец корабът, затрупан с кал до върха на мачтите, беше чистен от наслойките. Ценните за историците експонати — оръжие, битови предмети, по чудо запазилият се бордов дневник — археолозите сложили в изолационните камери. Младшият научен сътрудник И. И. Слепньов проникнал в трюма на «Санта Мария» и сред останките от разложения товар намерил железни сандъци. Като отворил един от тях, ученият видял, че е пълен със златни монети“…
— Умират си вестникарите за всевъзможни сензации — усмихна се Гел Иванович.
„Когато на другия ден експедицията се върнала за съкровището, сандъците били празни…“
Гел Иванович скочи, смачка вестника, пъхна го в джоба си.
— Тю, че глупости! Обикновено подводно грабителство в рубриката „Произшествия“ — каза възбудено той. — Но защо все си мисля за Реси? Каква е тази натрапчива мисъл!… Сега във всяко загадъчно събитие ще ми се мярка изчезналият Реси… Трябва да се успокоиш, уважаеми Гел Иванович — каза си той — и… и… но къде е вестникът? Къде е статията? Наистина, цяло наказание…